От месеци насам световните онлайн медии вече не запълват страниците си с новини и статии за световната финансова криза, тъй като всяко себе уважаващо се издание, хартиено или електронно, знае, че не бива да досажда на своите читатели с банални теми.
В световен мащаб кризата почти отмина, четохме отдавна за края на рецесиите в много страни.
В България, както знаем, имаме едно любимо хоби – кризата. Това хоби на българина е сред най-популярните от повече от 15 години насам.
Спомням си ясно 2-3 години назад в близкото минало, когато икономиката на страната ни беше започнала да се укрепя. Тогава все още бяха времената ми, когато работих като служител в различни IT фирми. Навсякъде виждах една и съща последователност, която е описана много точно в известната фраза „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”.
Имам наблюдение предимно от IT фирмите в България, но вероятно и в другите браншове положението не е било много по-различно. Проекти се разработват от няколко десетки човека персонал, а на практика по него работят не повече от 5, а свършената работа е, колкото за 2-ма човека. И останалите десетки човека просто взимат заплати, играят компютърни игри, или просто прекарват времето си в онлайн месинджъри като Skype или любимите социални мрежи Facebook и Twitter (най-вероятно няма да си имаме читава българска, но и за какво ли ни е).
Тогава си казвах „Ако в цяла България ситуацията е подобна, няма да го бъде много много…”
Мина още малко време, започнах работа самостоятелно. Беше естествено много трудно, но мотивацията ми не спадаше. Напротив.
Някой от фирмите, в които работих преди вече са на ръба на фалит, други не съществуват, трети ги има още благодарение на чужди пари. Но ако се абстрахираме от фактите, колкото и да се сменят служителите, колкото и едни и същи хора да основават различни фирми, реалността е една и съща.
Докато едни други всички се лъжат, че плащат или работят, кризата в България ще зависи единствено и изцяло от хората, не от политиката, не от минали или настоящи управници, защото кризата задълбава характерния за българина мързел. Това го виждам всеки ден в различни аспекти на търговията и услугите.
Шефовете на фирмите са нещастни. Нямало приходи, нямало пари за заплати, фирмата била в труден момент заради кризата и прочее и прочее..
Служителите се депресират, но пък какво от това, без това са свикнали. Така или иначе няма редовно заплати, ще има, но за половин заплата, защо да си прави труда да върши нещо полезно за фирмата?
Факт е, че служителите от фирмите в съседство с нас си тръгват половин час, след като шефовете им напуснат офиса. Ако шефа си тръгне в 4 и не се върне до 4 и половина, в 4 и половина всички си тръгват. Но често шефа си тръгва и в 3 и по същата схема работния ден приключва в 3 и половина. Факт, е, че шефовете на тези фирми искаха да си поръчват уеб сайтове при нас и се изредиха през офиса ни, но се оказа, че нямали достатъчно пари след офертната ни цена.
Работните дни на доста мои познати следват същите схеми. Работните дни на познатите на моите познати следват същите работни дни… и така докато направим сбор от няколко милиона работоспособни души в България. Тези, които чакат на борсата отчаяно желаят работа, но когато я получат, бързо възприемат описаната схема на работа по-горе.
Сещам се за един виц, които ще разкажа малко по-цензурирано, отколкото е в оригинал.
Служителите в една българска фирма искали увеличение на заплатите. А шефът като разбрал, им се разкрещял и им припомнил следната работна схема в страната.
В годината има, казал той, 365 дни. Във всеки от тях 8 са отделени за сън, което прави 122 в годината сън. Остават 243 дена. От тях 8 часа са за свободно време – 8 часа е работния ден, 8 часа спиш, 8 часа свободни, т.е. 3 х 8=24 часа. И от тази сметка излиза, че още 122 дена са за мързелуване. Остават едва 121 дена, от които 52 са недели и остават 69. След това шефа пояснил, че е наясно, че в петък всички си тръгват по средата на работния ден и ги броил за половин работен ден. Остават 52 половинки, или още 26 дни айляк. Към това шефът прибавил още 1 час обедна почивка, което прави 8 дни в годината само за хапване на пици и сандвичи.
В сметките останали 35 дни. Махнал 22 официални дни за отпуска и останали 13 дни, извадил календара и преброил 12 официални празника и неработни дни в годината. На финала останал един работен ден и това бил Първи Май.
Бизнес мързелът не заразява само служителите и шефовете. Много търговци, които започват търговската си дейност измислят невъобразими маркетинг схеми и стратегии. Ще дам за пример само една от тях. На традиционно търговски улици като Пиротска (в София), където има по поне 50 магазина за мебели, често на мястото на фалирал магазин за мебели се появява нов. Даже мебелите, които продава са почти същите (някои нямат разлика). И отличната маркетингова стратегия, която блести и заслепява всички минувачи, е новият магазин да продава стоката си с 10 лв. по-евтино, а дори не е сменил фолиото по витрината от предишния наемател търговец. За жалост на търговеца и за щастие на крайният потребител, същите мебели (продавани с надценка) могат да бъдат намерени в големите електронни онлайн магазини на търговските мебелни вериги. Много голяма част от съвременния българин може и знае как да си направи проста поръчка по Интернет. Тези, които не могат, често имат познати, които могат и преди нерационалната покупка им казват „Абе чакай да видя в Интернет дали няма да ти го намеря по-евтино”. Е, намира го.
С какво един чисто нов магазин за мебели на улица, в която има още 50 магазина за същите стоки може да впечатли своите потенциални клиенти? Цените са сходни, фолиото е протрито, продавачите са депресирани до краен предел и мразят целия свят. Често самите собственици продават, но не им пречи да имат същото изражение и излъчване.
Това е същото, като да си поръчаш изработка на сайт за 500 лв. и SEO оптимизация за още 100 лв. и да чакаш милионите да те заринат целия, почти до задушаване.
Прекалено малко са гениите в световен мащаб, които могат да го направят.
Сещам се за един господин, които беше на среща в офиса ни и се оплакваше, че досега няколко човека са му правили сайта и всички са се провалили с ужасно изпълнение на проекта. Затова се беше обърнал към нас, каза. Но когато му изпратихме оферта, неговият отговор беше, че бил готов да плати не цената, която му предлагаме, а еди-колко-си-лева. Бизнес логика?! Едва ли…
Така Интернет се обогатява с един допълнителен уеб сайт (и общия брой уеб сайтове стават няколко стотина милиарда плюс един), които никой няма да гледа, да посещава и да използва.
Имаме и друг момент. Уеб сайт за 200 хиляди, в които няма вложен капка желание, цел и воля.
Бил съм свидетели на планове на проекти, които се организират от служители, чиито интереси са съвсем различни от успеха на проекта и цялата работа по планирането му се ограничава от това да се избере най-бързо изпълнител, с привидно най-качествени услуги, да се състави привидно най-добрата маркетинг стратегия, да се измислят привидно най-добрите реклами за проекта и накрая всичко да приключи привидно по вина на българския пазар или някакво непредвидено качество на българския Интернет потребител.
Много можем да си говорим, да си прехвърляме вината, да си вярваме, да се обвиняваме, но докато не признаем собствените си грешки, слаба воля и вечния мерак да се „мине тънко”, България трудно ще излезе от финансовата криза от само себе си, а в антикризисните планове на политиците няма да помогнат срещу най-голямата бизнес спънка – самите нас.
@Мартин Радев, Естествено, качеството зависи изцяло от цената, наистина има неприятни изключения, но като цяло това е положението. Не можеш да си купиш нещо си там (уеб сайт например и някакво SEO на думи), което струва колкото един лаптоп общо и да чакаш милионите на автопилот. Без бизнес мисъл, цел и много труд, един уеб сайт може да струва и 200 000 и пак да няма никаква полза от него, както и една SEO оптимизация, която е избила уеб сайта по какво ли не на първите места, но ако вътре продаваш претоплени прекупени баници от Централна гара, всичко е на вятъра.
Масово хората смятат, че уеб сайтът им ще им помогне за бизнеса, но тук е заблудата, и тя е фатална, защото никой освен те самите не може да им помогне.
@Митко, още по-тежък случай е следния: Оплакваш се от кризата, няма пари, не знам си какво, едвам намираш бюджет за уеб сайт, който по-добре да нямаш, и в същото време набиваш разходи 10 пъти по толкова всеки месец за .. да не казвам какво, че някой може да се разпознае и засегне, ако го приеме лично.
За кафетата си съвсем прав. Родом съм от Ямбол. Там цел номер едно за деня е да изнамериш левчета за кафе, да облечеш новите дрешки и да идеш на подиума (демек центъра на града) и да обиколиш всички кафета, за да те огледат всички. Да не забравим за най-новите телефони на изплащане :)
@Марина, това с шайбата на телефона ме разби!
На последното място, в което работих като роботка, имах една шефка по далечна линия от долния етаж, даже няколко шефки от долния етаж, които разни колеги и натискаха клавишни комбинации при нужда или и оправаха безредицата в прозорците на компютъра. Ти предполагам ти помниш :)
@naix Благодаря за шерването. Важното е, че осъзнаваш поведението си и се стремиш към развитие. И аз имам много минуси, но с годините се старая един по един да ги конвертирам в плюсове.
@ivo1017, няма от какво друго да е освен от миналото на народа и страната. Факт е, че че българите навън са изградили много по-различен характер. Аз също имам познати и приятели, които са се променили до толкова, че само физиономиите им са долу горе същите. Знаят как се изкарват пари и какво коства за един истински бизнес.
@Някой, корегирах грешките, благодаря! :)
Така е, управлението във всичките му форми винаги е било най-слабата страна на българският бизнесмен. Организацията куца, лидерските умения са истинска рядкост и за капак, всеки средностатистически собственик пести от каквото може – данъци, заплати, ток за вентилатора и прочие (спомням си с умиление за телефона в някакво държавно учреждение, където бяха махнали шайбата). Само от себе си не пести, щото той е собственик, нали
А средното управленско ниво е просто плачевно – с бума на аутсорса у нас, тук таме хората стават супервайзори или тийм мениджъри след година службица и си мислят, че със смяната на титлата автоматично ще станат корпоративни лъвове.
Но в крайна сметка сме 2010 и никой не забранява радио Европа. Дали ще обърнеш поглед на запад или ще си завреш главата в балканския пясък си зависи изцяло от теб
За огромно съжаление си прав приятелю. Българите сме си калпав народ, политицте са ни виновни още от преди 100 години. Какъвто народа, такива оправниците.
Криза ли? криза няма излез в 10 сутринта да видиш кафетата са пълни. Къде на запад го има това ?!
Качеството на изработка зависи от цената. Една фирма за някакви смешни пари не може да отдели особено много време и да се старае даденият проект да е валиден по всеки един стандарт :) Ако пък проектът е голям и парите са много, то трябва да се отдели максимално внимание. „изработка на сайт за 500 лв. и SEO оптимизация за още 100 лв.“ – съвсем нормални цени в България, особено ако е по разни форуми или от фрийлансъри. :)
Намерих три печатни грешки:
не биВа да досажда
следната работна схема в странаТА.
някоИ нямат разлика
За съжаление си много прав. Българинът обича да се оплаква, да завижда на съседа и винаги „да мине метър“. Не знам дали това е останало от „Живковото време“, но е факт.
Забелязах и друго, обаче. Хората, които са работили повече години в чужбина, имат съвсем друго мислене. Явно ще трябва да се сменят 1-2 поколения, за да почнем да работим, мислим и живее поне като Европейци.
Браво Антоне.Много истина има в тази статия.За съжаление доста общо намирам и моето поведение в последните години.Крайно време е да се променя.Шернах статията ти с познати.